По – голямата част от родителите, с които работя, срещат предизвикателства да се справят с начина си на реагиране към определен стимул, подаден от детето. Именно в това се състои терапията при родителя – да разгледат ситуацията по - отблизо, разбита на парчета и да разберат психичните механизми, които се активират, когато детето им натисне т.нар. емоционален бутон.
Тази ситуация няма толкова общо с интеракцията дете/родител, колкото е интернализирана и има друга по-приоритетна динамика, която се разиграва на „вътрешната сцена“ на родителя. От къде тръгва всичко? Дори и да звучи като клише, всичко започва от детството на родителя. Там където е формиран неговия ранен опит, където е приел посланията от възрастните, като абсолютна истина (това са сформираните „там“ и „тогава“ правила и базови убеждения за себе си, другите и света). С тези правила и убеждения е израснал родителят и конфликтът с другите и света се случва тогава, когато тези правила спират да работят „тук“ и „сега“. Кои са основните потребности? В психологията най – общо разделяме потребностите на физиологични (безопасност и здраве) и емоционални/психологични (привързаност, самооценка, автономност, забавление/удоволствие.) Всичко това сформира нашата идентичност, структура и граници. В зависимост от това кога и как/в коя област се е случила травмата и каква потребност е прекъсната, с това е свързан и нашия актуален проблем. Например, ако сме имали неглижиращи или прекалено задушаващи родители, възможно е да се образува травма на привързаността и след това като възрастни вече ни е трудно да създадем по – дълбоки отношения с партньор или прекалено сме задушаващи и изискващи. И в двата случая на лице проблем с границите – прекалено строги или липса на такива и незачитане на чуждите. Как детето несъзнателно може да активира нашата не излекувана травма? Ще доразвия горния пример – за родител с разстройство на привързаността – да речем, че детето му постоянно иска да бъде гушкано и да гушка, изисквайки от родителя да получава внимание, за един родител, който е бил задушаващ от своите собствени родители това може да бъде травмиращо преживяване и да предизвика негативна реакция у него и преживяването, че е „задушен“. И обратно, за един „негушкан“ възрастен и отгледан от емоционално дистанцирани родители, той може да иска да компенсира като е вкопчен в своето дете и непрестанно да изпитва необходимост да го засипва с внимание, самото дете може да изпита необходимостта да се оттегли, търсейки свобода, а родителят да се преживее отново като отхвърлен. И тук родителят ще преживее драматично това отхвърляне, защото ще усети тази рециклираща болка. И още един масов пример: „Как да си сдържа гнева, когато той не изпълнява нищо от това, което му кажа?“ Вероятно този родител не е бил чуван като дете от своите родители и сега през контрола и авторитарността се опитва да бъде чут. Какво се случва на вътрешната сцена? И така имаме един стимул – това е предизвикателна ситуация с вашето дете. Детето плаче и се противи да си обуе обувките, а в същото време закъснявате за работа. Това е спусъкът към вашия режим на уязвимо/ гневно дете вътре във вас. Веднъж докоснато, усещате напиращия гняв, а вашият малък герой, който не иска да тръгва за училище, сипва последната капка в чашата на търпението ви, като рита едната си обувка към вас. От там нататък не помните как сте си изпуснали нервите и сте му се разкрещяли. За миг ви олеква, но ситуацията не се подобрява, а истерията се удължава, а вие започвате да изпитвате вина и тъга и да се питате що за родител сте. Добрата новина е, че четете нещо полезно и имате възможността да че изследвате за вас различни ситуации. И така, ако за момент дадем на пауза и разгледаме гореописания модел ще забележим една последователност на стимул-реакция. Реакцията на родителя обаче, е твърде остра, и когато това се случи често това е сигнална лампа, че говори режимът на уязвимото дете. В различни психологични школи са разгледани тези психични аспекти от нас,, които най-общо можем да определим като състояния като начин на мислене, чувстване и поведение, които се формират в различни етапи от живота ни.Д-р Ерик Бърн ги нарича Его състояния. Той нарича мрежите, които се развиват още в началото на живота ни, Его – състояния Дете. Когато активираме някое от тях, действаме като детето, което сме били някога. Мрежите, които представляват интернализация на хората, които са ни отгледали, както сме ги възприемали тогава, Бърн нарича Родител/ Вътрешен критик.. Щом те се активират ние мислим, чувстваме и действаме като някой от родителите си или като някой друг, който е изпълнявал тяхната роля. Его- състоянията, които въздействат върху случващото се тук и сега по лишен от емоции начин, са този на Възрастен /Мъдър.. Чрез тях оценяваме реалността обективно и взимаме основани на факти решения, гарантирайки, че детските и родителските емоции не влияят върху този процес. Всички ние разполагаме и с трите и активираме различен набор от тях в зависимост от момента на външните обстоятелства. След като веднъж идентифицираме дадено Его – състояние, става по – лесно да го разпознаем и да се от-диференцираме от мисленето, емоциите и реакциите му. И след като знаете всичко това, може да се опитате да идентифицирате в кой режим влизате, когато детето Ви подаде активиращ стимул. * Като кого реагирате? / като детето във вас или като мъдрия възрастен/ * Как бихте се погрижил за Вашето вътрешно дете от позицията на Възрастния, който сте днес?
0 Comments
|
|