 „Когато ученик бях аз будувах до среднощен час край масата сред тъмнината и сядаше до мен смълчан облечен в черно малчуган, с когото бяхме като братя.
От моя огън беше сгрят облечен в черно непознат, с когото бяхме като братя. Припомних си, че всеки ден той беше винаги край мен с непроницаема осанка. И, ангел или сатана, върви сред пълна тишина след мен като смирена сянка.“ Мюсе, „Декемврийска нощ" Обикновено човек живее трудно; терзаят го копнежи, тревоги, изтласквания, депресии - това е неговото опако, което би следвало да се обърне налице. Защото тревожността, депресията и останалите черни енергии не представляват човешкото същество. То не е създадено за това. Какво е тогава? Къде се е скрило? Къде ни очаква? И как и защо се крие? Ами ако нашата най-дълбоко заровена част, най-забравената, понякога най-срамната е всъщност светлината, и свободата ни? Защо да се покоряваме на системи от критерии, наложени от други, самите те изтормозени от други, също чужди критерии, и тъй нататък чак до началото на света? Черни сенки? Сянка: напомня ни за тъмнина, за черна нощ, за потенциалното, невидимото, прикритото, за страх, заплаха. Сянката на личността? Ето какви асоциации направи един мъж около този израз: - Срам. Тъмната ни страна, онази, която не желаем да познаваме. Сянка? Какво ли не мъкнем след себе си! Забравен в сянката багаж. Товарим се с излишен багаж. Сянка... гъсталак, да се опознаеш из основи... Ясно е, нали? Сянката се свързва със „срама от себе си". Следователно тя съдържа изтласкани неща, комплекси, непризнати потребности, частици от нас - забравени, тъй като са „недостойни". Вярно ли е това? Да вземем един мъж, който плаче, докато слуша дадена мелодия. Нормалният мъж ще го погледне и ще свие рамене. Детска сантименталност? Кой знае. Защо плаче? Съжалява ли за нещо? Някакъв копнеж ли изпитва? Несъмнено. Но копнеж по какво? А ако този човек се чувства „свързан" чрез мелодията с нещо различно, не със своя обръгнал от живота Аз? Не е ли тогава той хиляди пъти „по-нормален" от другия, който свива рамене, докато го гледа, и който дори „това" е загубил по пътя? Да се опитаме да разгледаме този въпрос по-обстойно. Заслужава си. Стереотипният човек и хипито - Какво мислите за хипитата? -Какъв ужас! - И все пак? - Мръсни са. - Но какво мислите за истинското хипи, което е съвършено чисто? - В нищо не вярва, на нищо не се подчинява. - Откъде знаете? Познавате ли хипита? -Не... но... те не са организирани, всички са еднакви, всичко делят, не притежават собствена индивидуалност, не заслужават да живеят на този свят, нямат идеал, нито ясна цел. Нищожества. Бих могъл да попитам този човек: „А вие, КОЙ сте вие?" Щеше да ми отвърне: „Аз съм..." - и да ми назове професията си. Щеше да се отъждестви с професията си. А самият той? Ако формулирах въпроса другояче: „КАКВО сте вие?" - сигурно нямаше да може да ми отговори. А съм готов да се обзаложа, че хипито е всъщност неговата Сянка. Как така ли? Някои примери: „Не мога да понасям този човек; той представлява това, което бих искал да бъда и което не съм успял да стана...“ Ето една фраза, която би могла да бъде произнесена от деветдесет процента от хората. Но те дори не подозират, че им се върти в главата. А тя предлага отличен способ за откриването, на нашата Сянка. Елементарен наистина, но нали трябва да се започне отнякъде? И понеже говорехме за хипита, да разгледаме един сън на четирийсетгодишен мъж, който ще ни помогне да приложим споменатия способ: - Вървях по шикозна улица от типа на Шанз Елизе. Някакъв млад скитник пееше близо до мен; провокираше ме. Поисках да го изгоня, той запя по-силно. После тръгна след мен; следваше ме като сянка... Като сянка? И още как. Ето един стих от Аполинер, за който неминуемо се сещаме: Една мъглива вечер в Лондон случайно срещнах хулиган, приличащ ми на любовта ми, но сведох аз очи от срам пред взора му безцеремонен. Кой беше сънуващият? Сух, спретнат (прекалено) мъж, облечен по последна мода, тясно специализиран висшист.. Да не би в такъв случай кресливият и предизвикателен млад скитник да е част от него? Истината е, че той е неговата основна част! Видимата страна на личността му бе само привидност. Той живееше с опакото от себе си. Младият скитник представляваше неговата свободна, радостна, безгрижна същност. Тя не можеше да бъде прогонена, тъй като бе у него от детството му, само че изтласкана в името на социални принципи, внушени от възпитанието. Значи свободният „скитник" беше Сянката на нашия човек. Или no-скоро „скитническият" му аспект бе грижливо държан в сянка, защото рискуваше всичко да постави под въпрос... Показателната враждебност Да се върнем сега на средствата за разкриване на Сянката. Сънуващият мразеше скитниците и останалите „отрепки". Но в същото време и без да го осъзнава, би дал живота си, за да е един от тях и така да преоткрие основното съдържание на детството си. Той ненавиждаше и всеки авантюрист, всеки плейбой, всеки по-освободен човек. Изброи ми сума ти киноактьори, които не можеше да търпи - актьорите, играли Джеймс Бонд, бяха първи в списъка! Сега вече знаем, че този мъж бе обсебен от свободната част на личността си, която държеше в сянка и проецираше върху „авантюристи" и други „скитници в живота". Всъщност мразеше себе си, задето бе позволил да го затворят в система, от която нямаше излизане. Но се яви сънят... Така че крайно интересно е да видим какво не харесваме у другите, какво мразим, към какво изпитваме враждебност; да си спомним за хората, които ни дразнят, за които казваме „бих му извил врата" или „не мога да го гледам". Не е зле и да си дадем сметка какви критики не понасяме, когато идват от хора, за които твърдим: „Той не струва повече от мен; той ли ще ми каже?" Защото много е възможно, ако действаме така, да се докоснем до част от Сянката си... И така да я превърнем в полусянка. Това ще е първата голяма крачка... От полусянката към светлината Вече е ясно, че откриването на част от Сянката може да бъде много благотворно. И наистина, то разбулва непознати (или отречени) наши аспекти. Така си „възвръщаме" цели отрязъци от личността ни, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното; части от личността ни, служили само на „опакото", поддържали изтласканото, подхранвали враждебността към самите нас и към ония, върху които смея проецирали, без те да имат нещо общо с нея и без да притежават приписваните им от нас недостатъци. Освен това, когато Сянката се издига на повърхността, забелязваме, че в девет случая от десет не е имало за какво да се вдига толкова шум. И че онова, което сме държали в сянка още от детството си, е не по-голямо от главичка на карфица. Пример: - Един прекалено кротък човек си дава сметка, че Сянката му съдържа агресивност. Иначе казано, че самият той е агресивен. У него обаче се е създала представа за агресивността (нормалната и неопасна агресивност на избухливия човек например) като за първостепенен недостатък, дори като за престъпен недъг. Затова държи тази важна своя част в сянка, където тя бездейства, консумирайки енергия. Очевидно е, че всеки път, когато почувства гняв, той внимава да не го покаже; перфекционизмът му изисква да запази спокойствие. Само че той е по природа „кибритлия". Налага се следователно да „проецира" Сянката си вън от себе си... и да възненавиди избухливите и агресивните, като гледа да не осъзнае, че омразата му е насочена към самия него... И все пак въпросната „агресивност", описана му като недъг, присъства в живота му -той притежава холеричен темперамент със свойствената му доброкачествена войнственост. Струвало ли си е тогава да прави от мухата слон в продължение на години? А и не е ли за предпочитане да преоткрием истинската си личност, дори да е лоша, да разкъсаме „блокадата" и да се освободим от предизвиканата от нея тревожност? И ако личността ни е лоша (съществува ли изобщо такова нещо?), не можем ли да поработим над нея? Защото в този случаи бихме въздействали върху истинско поведение, вместо да живеем по измислени правила. Към светлината на Сянката Съществува един безспорен факт: детето винаги е възпитавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че възпитателите не са детето. Следователно колкото и да е добро, възпитанието никога не съответства на същността на детето. Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което характеризира детството. Зрелите хора са силно „диференцирани" - професионално, социално, морално. Те са онова, което наричаме „индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи усещането за „принадлежност". Детето „включено" към универсалното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша. Всяко човешко същество има прекрасно бъдеще зад себе си. Това не е парадокс. Възпитанието се състои в тласкането на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем: - Ти си универсално. Ти си „подобно" на всички останали. Изградено си от същите атоми като цялата вселена. Дълбокото ти естество е тъждествено с естеството на другите. Основното ти същество съвпада със съществото на съседа. В социално организирания живот разграниченията между хората са необходими. Но те са произволни; те са добавени към основното същество, за да се използват като инструмент в живота в общност. Само че чукът не е дърводелецът; а и дърводелецът е само необходимо профилиране на онова, което е човекът в своята същност. Вместо това му казваме: - Ти коренно се различаваш от съседа. Ти си единствено по рода си. Ти си незаменимо. Ти си много важно. Необходимо е следователно да развиваш своята различност, докато тя се превърне в най-голямото ти качество. Логично е при това положение да станеш най-хубавият, най- великият, най-специализираният, най-интелигентният човешки индивид, На всяка цена трябва да бъдеш по-друг от Другия. Като правим това, ние автоматично „отделяме" детето от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме универсалната му и участваща същност. Изрязваме от тестото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по разграничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула "влиза във всеки дом". С други думи, възпитанието цели разграничаване и отделяне във вселена, където всичко е винаги свързано. Тоест отделянето е всъщност грижливо поддържана илюзия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между основното същество и отделеното същество, което се чувства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни. В един момент детето се включва в играта на разграничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него. Оттук нататък то се развива върху построеното от други, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според установени от други критерии. Съществува като малка отделна клетка, враждебна към останалите отделни клетки. След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект единствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна. И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тогава го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз -социален, морален, буржоазен, работнически, богат, беден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко. Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него. Това е то, убийството на детството. Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан. Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги. Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужасно ги е страх да не се провалят пред онова основно същество, което са била. Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тогава се появяват депресиите и склонността към самоубийство, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на някогашното участващо и универсално същество. Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били? Това е може би най-тежката, най-невъзможната задача. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичка, което сме научили, всичко без изключение. Да изтрием от вътрешната си памет всички условности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, религиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си кажем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак тогава да възприемем онова, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А иначе да играем играта, щом е необходимо, но без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се превърнат в средства за приспособяване и нищо повече. Как да си възстановим първичното усещане, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата.му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си някогашна мощ. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка. Сънищата имат основно значение; те измерват изминатия път. Необходимо е обаче преди всичко да проумеем, че сме само привидност в сравнение с истинската ни същност. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви видове, нормален и анормален Свръх-Аз са създали у нас. Да си дадем сметка за съществуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята очевидност. Тогава могат да ни се явят големи съновидения, защото в мозъка се създават нови „вериги". Щепсели се включват в неизползвани контакти. Възприемаме ново поведение, преставаме да се държим като роботи, а старите навици падат от психичното ни дърво като изсъхнали плодове. Големите сънища ни насочват към основното - поезията, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, числа, геометрични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, стари мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усе- щаме безпределна свобода, чуваме небесни песнопения... Из „ТЪЛКУВАНЕ НА СЪНИЩАТА“ - ПИЕР ДАКО
0 Comments
 Психоанализата е психологична теория, анализ и терапия, развита от австрийския медик и невролог Зигмунд Фройд и продължена от други. Психоаналитичното направление в консултирането и психотерапията полага като основа изграждането на емоционална позитивна връзка с клиента. Когато динамичния процес на емоционални взаимодействия между тях става интензивен и преминава в негативния регистър, започва активиране и "изплуване" от несъзнаваното на изтласкани травматични съдържания. Точно тогава психотерапевта започва да създава, чрез специализирани техники, възможност за тяхното преработване. Използването на психоаналитичната метафора дава възможност за по - дълбоко и многопластово възприемане и преработване на сложните психични процеси в преживяванията на клиента, където травматичния опит изкривява емоциите и отношението към хората.
Според Фройд психичния ни живот се определя от нагоните, които са вродени и по биологичен път създават в нас определена вътрешна възбуда. Тя ни подтиква към действия, които да намалят потребността, чрез задоволяване на даденото желание. Фройд различава два вида нагони- сексуални и агресивни. Първият се нарича нагон към живота, а вторият - нагон към смъртта. Според него структурата на личността се състои от следните функционални части или инстанции - Ид- Его-Супер Его, по - известни като То-Аз-Свръх Аз. Тези инстанции се намират в динамични отношения и често са в състояние на конфликт. "То" се изразява чрез нагоните и е несъзнателно и съществува още от раждането на човека. Аз и Свръх Аз се развиват в последствие. Аз-ът е съзнателна инстанция и неговите функции са свързани с осъществяването на взаимодействие между индивида и средата, като Аз-ът следи за ускоряването на знания за нея и за извършването на познавателни процеси. Фройд счита, че ранноторазвитие на Аз-а е свързано с отношението, което детето има към собственото си тяло. Чрез него лесно могат да се задоволят желанията на То-то. "То" е несъзнателен и се представя от нагона и неговите цели са моментално изпълнение на желанията, в търсене на удоволствието. Една от функциите на Аз-а е да отчита промените в средата, т.е. какво се случва в действителността и как да се адаптираме максимално добре към нея. Според Фройд Свръх - Аз-ът започва да се развива между 3 и 5 г. от човешкия живот. Егото /Свръх Аз-ът представлява нашата съзнателност и морални ценности, т.е. съвестта ни, съчетана със стрмежите ни за самите нас-идеалът за себе си. Тази инстанцияя се развива до момента, в който се превърне в самоконтрол и оттук нататък ни следва през целия ни живот. Трябва да се има предвид, че чрез Свръх - Аз-а, се помага на Аз-а да овладее То в непрекъснатото му търсене на задоволяване на нагоните, като в същото време ограничава свободата на Аз-а да изпита удоволствие от изпълнението на тези желания. Става така, че Аз-ът трябва да се съобразява едновременно с изискванията на Свръх Аз-а и на То. Фройд обособява няколко етапа в развитието. I Стадий - Орален - от раждането до около 18 месечна възраст. През този период детето е изцяло зависимо от хората, които се грижат за него. Тази зависимост определя единствения начин за задоволяване на потребностите и желанията, като удоволствията са предимно орални и преминават през устата. II Стадий - Анален - от 18 м. до 3 г. - време, през което децата се учат да отговарят на изискванията на родителите си, на хигиенни навици и "пътят до тоалетната". Самоконтролът и саморегулацията започват да се изграждат през този стадий. III. Стадий - Фалически - от 3 г. до 6 г. - вниманието на детето се ориентира към откриването на пола. Това е периода, през който децата забелязват половите различия въз основа на изучаване на собственото си тяло и чрез сравняване на себе си и възрастните, както и връстниците. За този период период е характерен и сблъсъка на един основен проблем, свързан със значим психичен конфликт- Едипов комплекс за момчетата и Комплекс на Електра за момичетата и са свързани с желанието на детето да притежава родителя от противоположния пол. Преди двата комплекса съществува така наречената Полова кастрация – разбирането за принадлежността към единия пол. IV Стадий - Латентен - от 6/7г. до началото на пубертета. Време, в което детските интереси не са насочени към сексуалността. Тя е изместена на заден план, което според Фройд се дължи на физиологичните изменения в организма и появата на Свръх Аз-а. V Стадий - Генитален. Свързва се с навлизане в полова зрялост, започва през пубертета, когато сексуалната възбудимост се увеличава, създават се интимни връзки и се появава любовта. Този стадий продължава до смъртта.  Защитните механизми са психични и поведенчески стратегии и действия, чрез които хората редуцират или избягват негативните състояния като конфликт, фрустрация, тревожност, стрес, психотравма. Те протичат предимно на несъзнавано равнище, спасяват хората при трудно преудолими житейски препядствия и следователно са полезни. Към тях трябва да се отнасяме с уважение и респект. Едновременно с това защитните механизми не внасят промяна в потенциала и уменията за комуникацията. Когато те се включат, се блокира процесът на учене и човек остава на същото ниво, без да е постигнал позитивна промяна към личностова зрялост. Голяма част от психичната енергия при тяхното включване се изразходва в състояние на регрес и в психичния свят на човек има нецелесъобразни загуби. Въпросът за защитните механизми е разработен от Зигмунд Фройд, но систематизация прави неговата дъщеря Ана Фройд и го нарича защитни механизми. Фройд нарича с термина "защита" съвкупността от защитни прояви на Аз-а срещу напорите - вътрешни (от нагонен характер) и външни, способни да бъдат източници на дразнения и така да се превърнат във фактори на неудоволствие.
Според съвременните схващания има три основни момента по отношение на защитните механизми: 1. Защитните механизми се използват за избягване или редуциране на негативните емоционални състояния. 2. Повечето защитни механизми включват изкривяване на реалността. 3. Хората обикновено не съзнават използването на повечето защитни механизми. Ако съзнаваха своите изкривявания, нямаше да са ефективни за редуциране на негативните емоционални състояния. Защитните механизми могат да се групиратв йерархичен ред според личностовата степен на зрялост, с които се асоциират. I. Нарцистични (примитивни, първични) защитни механизми 1. Отричане (Denial) - Изтласкване - селективно забравяне на материал, свързан с конфликт и стрес. Изтласкания материал не е загубен, а по - скоро е съхранен в несъзнателното. Ако негативното чувство, свързано с материала се елиминира, някога изтласкания материал може да се върне в съзнанието, без да трябва да се учи на ново. Пълното изтласкване се случва едновременно на емоционално и на съдържателно ниво. Няма спомен след този процес на изтласкване и затова обозначаваме, че в психичния свят остава бяло(сляпо) петно. 2. Изопачаване (Distorsion) - голямо преформулиране на външната реалност - задоволява вътрешните нужди, включва нереалистични мегаломанни вярвания, халюцинации и т.н. 3. Проекция (Projection)- атрибутиране на личностни характеристики или мотивации на другите хора, като функция на собствени личностни характеристики и мотивации. II. Незрели защитни механизми 1. Действие покрай (Acting out) - хронично отстъпване от импулсите за избягване на напрежението, което е резултат от отлагане на експресията. 2. Блокиране (Blocking)- временно или нестабилно задържане на мисленето. Могат да се включат афектите и импулсите. 3. Хипохондриаза (Hypochondriasis)- преувеличаване или подчертаване на болестта с цел избягване и регрес. Поражда се при загуба, изоставяне, самота, преживяване на неприемливи агресивни импулси към другитеи трансформиране в упрек към себе си и съгласуване с болка, соматично заболяване и неврастения. 4. Интроекция (Introjection)-интернализиране на качеството на обектите. 5. Пасивно-агресивно поведение (Passive - aggressive behavior)- експресира се агресия върху другите индиректно, чрез пасивност, мазохизъм и обръщане към себе си. 6. Регрес (Regression) - Временно връщане в по - ранните либидинозни фази на функциониране за избягване на напрежение и конфликт, предизвикващи сегашното ниво на развитие. 7. Шизоидна фантазия (Schizoid fantasy) - Включва аутистична заплаха, придружава решаването на конфликт. 8. Соматизация (Somatization) - тенденция за реагиране със соматични прояви вместо с психични. III. Невротични защитни механизми 1. Контролиране (Controlling) -опит да се управляват или регулират събитията или обектите от обкръжението за минимализиране на тревожността и решаването на вътрешните конфликти. 2. Изместване (Displacement)- Изместване фокуса на емоциите. 3. Екстернализация - тенденции за възприемане на външния свят и външни обекти като на елементи от собствената личност, конфликти, настроение, нагласи и стил на мислене. 4. Задържане (Inhibition) - съзнателно задържане на някои Его функции за избягване на тревожността, породена от нагоновите импулси. 5. Интелектуализация - крайната цел е фокусирана към безчувственост при избягване на интимност с хората, внимание към печелене във външния свят и избягване на експресия на вътрешните чувства. 6. Изолация (Isolation) - разцепване или сепариране на идеите от афекта, който ги придружава 7. Рационализация - оправдаване на нагласите, вярванията или поведението, което по някакъв начин може да бъде неприемливо. 8. Дисоциация - временно, но драстично модифициране на личностовия характер при избягване на емоционален дистрес. 9. Формиране на реакция - изместване и изолиране на неприемливо желание и импулс. 10. Потискане (Repression) - изразходване или отказване от съзнателни идеи или чувства 11. Сексуализация - даряване на обектите или функциите със сексуални значения, които не са предварителни. IV. Зрели защитни механизми 1. Алтруизъм- използване на конструктивно поведение или откликване на нуждите на другите като компенсация за личните травми и загуби. 2. Предчувствие - реалистично предвиждане или планиране на бъдещ вътрешен дискомфорт. 3. Аскетизъм - елиминиране на удоволствието в преживяванията. 4. Хумор- през хумора индивидът възстановява своята психична сила, значимост и управление на живота си. 5. Сублимация- помага на нагоните да се канализират вместо да се блокират или променят. 6. Супресия - съзнателно или подсъзнателно отлагане на вниманието към съзнателните импулси или конфликт.  Посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) е вид разстройство на адаптацията, причинено от много интензивни стресови, плашещи или притеснителни събития.
Някои хора с ПТСР често преживяват травматичното събитие чрез кошмари и внезапно появяване на "светкавици" от преживяната ситуация в съзнанието (flashbacks), тези симптоми се проявяват както в будно, така и в сънно състояние и могат да карат индивида да изпитва чувство на изолация, раздразнителност и вина. Също така могат да го накарат да има проблеми със съня и концентрацията. Тези симптоми често са достатъчно интензивни, за да окажат значително влияние върху ежедневния живот на човека. Причини за посттравматично стресово разстройство (ПТСР) Всяка ситуация, която човек усети като силно стресова и травматична, може да причини ПТСР. Това може да се състои в следните наситени емоционално преживявания: тежки пътни инциденти, преследване или грабеж сериозни здравословни проблеми, негативни преживявания при раждане, загуба на близък човек, раздяла, внезапни произшествия, физическо или сексуално посегателство, злоупотреба, включително детско или домашно насилие, преживяване на травматични събития по време на работа, сериозни здравословни проблеми, война и конфликт. Интересното е, че ПТСР може да се развие веднага след интензивно емоционално преживяване или може да се отключи седмици, месеци или дори години по-късно. Счита се, че ПТСР засяга около 1 на всеки 3 души, които имат травматичен опит, но не е ясно защо точно някои развиват състоянието, а други не. Стресът като количество не може да е сам по себе си причината за това, а по – скоро се крие в нашата индивидуална способност да отреагираме на него. И в двата случая никой не е застрахован от развитието - ПТСР възниква не само у податливи, но и у сресогенно резистентни личности. Както е и с физическата болка, някои бягат до Бърза помощ при ухапване от кърлеж, други лекуват дълбок разрез с нож или стъкло в домашни условия - всичко е до чувство за прага на болката. Кой е изложен на риск? Ако сте имали депресия или тревожност в миналото или не получавате голяма подкрепа от семейството или приятелите, сте по-податливи на развитие на ПТСР след травматично събитие. Механизъм за справяне Едно от предположенията е, че симптомите на ПТСР са резултат от инстинктивен механизъм, предназначен да ви помогне да оцелеете при по-нататъшни травматични преживявания. Лечението на ПТСР води до правилно обработване на спомените, така че с течение на времето светкавиците (flashbacks) и кошмарите постепенно изчезват. Сложно посттравматично стресово разстройство (ПТСР) Хората, които многократно изпитват травматични ситуации, като тежко пренебрежение, злоупотреба или насилие, могат да бъдат диагностицирани със сложен ПТСР. Комплексното ПТСР може да причини подобни симптоми като ПТСР и може да не се развие до години след събитието. Често е по-тежко, ако травмата е била преживяна в началото на живота, тъй като това може да повлияе на развитието на детето. Кога да потърсите медицинска помощ? Нормално е да изпитвате неприятни и объркващи мисли след травматично събитие, но повечето хора се подобряват естествено за няколко седмици. Трябва да посетите личния си лекар, ако вие или вашето дете все още имате проблеми около 4 седмици след травматичното преживяване или ако симптомите са особено обезпокоителни. Ако е необходимо, личният ви лекар може да ви насочи към специалисти по психично здраве за допълнителна оценка и лечение. Как се лекува посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) ПТСР може да се лекува успешно, дори когато се развива много години след травматично събитие. Всяко лечение зависи от тежестта на симптомите и колко скоро те се проявяват след травматичното събитие. Може да се препоръча някоя от следните възможности за лечение или комбинация от няколко от изброените: 1. Изчакване с повишено внимание - наблюдение на вашите симптоми, за да се види дали те се подобряват или се влошават без лечение 2. Лечение с медикаменти /антидепресанти/ – назначени от медицинско лице – психиатър, по преценка 3. Периодична психотерапевтична помощ - като фокусирана върху травмата когнитивно-поведенческа терапия (CBT) или десенсибилизация и преработка на движението на очите (EMDR) 4. Физически упражнения и медитация с индивидуален подход Ако тази статия ви е харесала, може да го отбележете в коментар или да я харесате  Тук съм събрала обективен научен материал за да си обясним какво представляват когнитивните изкривявания как да ги разпознаем и как да работим с тях. Да започнем от там - Какво представляват когнитивните изкривявания?
Това са грешки в нашето мислене, които много често ни причиняват емоционални страдания. Когнитивно-поведенческата терапия работи с мислите и чувствата на хората – сферата на човешко функциониране, където се зараждат мисловните изкривявания. Ежедневно човек има голям поток от мисли, но някои от тях са такива, че влияят върху настроението, поведението и физиологията по негативен начин. Какъв обаче е механизмът по-който това се случва? Арън Бек, наричан баща на модерната когнитивна терапия, го обяснява така – чувствата на хората се определят не от ситуацията, сама по себе си, а от начина, по който тя се интерпретира. Т.е., самата ситуация не определя нашите чувства и реакции, те са резултат от възприятието на тази ситуация. Тези възприятия са свързани с различни нива на мислене, които могат да действат едновременно. Ситуацията държи част от съзнанието върху обективната реалност и на това ниво човек осъзнава своите мисловни процеси и разсъждения върху случващото се. На друго ниво обаче, трудно достъпни за осъзнаване, може да възникнат някои бързи оценъчни мисли, така наречените автоматични мисли. Характерното за тях е, че те не са резултат от осъзнато разсъждение, а по-скоро възникват спонтанно, за изключително кратък момент и е много вероятно изобщо да не се осъзнават. От къде обаче се появяват тези автоматични мисли? Те са резултат от вярвания и убеждения, които са формирани в детството. Това е начинът, по който развиващата се личност е изградила възприятието за света, себе си и другите. И тъй като тези убеждения са се развили в детството, те са фундаментални, ригидни и устойчиви във времето, затова се наричат базисни вярвания. Когато се появи емоционално наситена ситуация, на ръба на съзнаваното изкачат автоматичните мисли и те пораждат съответната реакция (емоционална поведенческа, физиологична). Автоматични мисли обаче може да са несъответстващи на реалността. И това е така, защото те често са изкривени по някакъв начин. Това изкривяване е резултат от допускане на консистентни грешки в мисленето. В когнитивно-поведенческата психотерапия тези изкривени форми на мислене се наричат когнитивни изкривявания. А автоматичните мисли са богат източник на данни относно когнитивните изкривявания. Тези грешки в обработката на информацията допринасят когнициите да се превърнат в източници на дистрес и конфликти в живота на хората. Следващия път, когато се чувствате стресирани или притеснени, отделете малко време, за да забележите какви са мислите ви. Много е вероятно да откриете, че умът ви е пълен с негативни съждения, които само подклаждат емоциите. Съществува много силна връзка между това, което мислим и какво чувстваме. Когато се чувстваме предизвикани или нещастни, нашите мисли са доста драматични и крайни по начина, в който стигаме до извода, че "съм безполезен", "не мога да направя нищо добро" и "никой не ме харесва". Защо е необходимо да ги разберем Когнитивните нарушения са изключително крайното мислене, често са началото на „отрицателен цикъл", който подтиква личността в към прогресивно развитие на негативно настроение, докато не се завърти емоционалността в омагьосан кръг, без изход. Ето защо деформираното мислене е неизменна част от поведението на хората, страдащи от негативни настроения, тревожност, панически атаки, ниско самочувствие и депресивни епизоди. Какво представлява този "цикъл" Мисълта засяга вашите чувства и телесни усещания, които след това се комбинират, за да диктуват поведението ви. Поведението ви след това задейства следващата мисъл, която имате, а тя на свои ред започва цикъла отново. Разбира се, ако първата мисъл е отрицателна, целият цикъл има тенденция да доведе до още по-негативна мисъл и така се задейства лавината. Наличието на мисълта "никой не ме харесва" например може да означава, че започвате да се чувствате неспокойни около другите (чувство), което на свой ред причинява изпотяване и сърцебиене (телесни усещания). Следователно води до това, че избирате да се отдръпнете от другите (поведение), което води до чувството, че сте изоставени и отчуждени, което след това създава друга негативна мисъл, като "има нещо нередно с мен", което започва цикъла отново. Когнитивните изкривявания са в основата на няколко когнитивни поведенчески терапии, работещи за вас, за да промените настроенията си. Като ви помага да разпознаете изкривените мисли, започвате да поставяте под въпрос истинността им и да ги заменяте с рационални такива. Може и да ви звучи простичко, но всъщност изкривеното (негативно) мислене е силен навик, укрепен и несъзнателно разглеждан като нормален. Промяната на когнитивното изкривяване в балансирано може да е процес на фокусирана работа и внимание, изискващ терапевтична помощ. ВИДОВЕ КОГНИТИВНИ ИЗКРИВЯВАНИЯ 1.Психически филтър Психичното филтриране се случва когато се фокусираме изключително върху най-негативните и разстройващи характеристики на дадена ситуация, като филтрираме всички по-положителни аспекти. Пример: Правим презентация на работното място, която е приветствана и възхвалена от деветдесет и пет процента от екипа, но и се съсредоточаваме върху петте процента от обратната връзка, в които има критика към свършената работа. Това ни оставя убедени, че не сме се справили достатъчно добре и не само не оценяваме и не се наслаждаваме на възхвалата, която околните предлагат, но решаваме да не участваме в бъдеще в подобни представяния. 2.Отхвърляне на позитивите Отхвърляне на положителното е, когато непрекъснато се усъмняваме в положителните преживявания, с които се сблъскваме, като решаваме, че те са незначителни или не се броят. Пример: Приятел ни хвали за вечерята, която сме сготвили, но решаваме, че "той просто прави комплимент" и продължаваме да страдаме, защото "не успяваме да се справим“". 3.Мислим "всичко или нищо" "Всички или нищо" са мислите, разделящи света на "черно или бяло". Този тип мисли се характеризират с думи като "всичко", "винаги" или "никога". Всичко се разглежда като добро или лошо и успехм, или неуспех. Обикновено се явява в отрицателна перспектива, като се отменят всички нюанси на сивото, лежащи между двете фокусирани върху избора. Пример: Правейки тест ние получаваме 80% успеваемост, но усещаме неуспех, че не сме достигнали 100%. 4.Свръхгенерализации Мисленето по свръхобобщаващ начин означава, че често ще виждаме единичен неприятен инцидент или събитие като доказателство за всичко, което е ужасно и отрицателно и знак, че сега всичко ще се обърка. Пример: Ако не успеем да получим работа, за която са ни интервюирали, решаваме, че никога няма да получим работа. Или може да отидем само на една неуспешна среща и да решим, че никога няма да намерим подходящ партньор. 5.Прескачане направо на заключенията Човек, който "прескача право в заключенията" често прави негативно тълкуване или прогноза, въпреки че няма доказателства в подкрепа на заключението. Този тип мислене често появява, когато мислим за това как другите се чувстват към нас. Тенденцията може да се появи като "четене на мисли" (уж предвиждайки мислите и намеренията на другите) или "пророчества" (предсказвайки по-лошите варианти за развитие като факти).Пример: Отишли сме на парти и не ни харесва това, с което сме облечени - решаваме "всички ми се смеят" (четете ума им). Или преди изпита за шофьорска книжка заявяваме - „няма да се справя“(пророкуване). 6. Преувеличаване или минимизиране (наричано още "Катастрофизиране") Мисленето по увеличаващ или минимализиращ начин се появява, когато преувеличаваме значението на негативните събития и минимизираме значението на положителните такива. При депресираните индивиди често преобладаващите положителни характеристики на другите хора и отрицателните негативи на собствената личност са „истинното“ описание на действителността. Когато мислим катастрофално, не сме в състояние да видим друг резултат, освен най-лошия възможен и най-вероятно ще стигнем точно до него. Пример: Изпращаме имейл с грешка в него на клиент и превръщаме ситуацията в "сега ще загубя работата си, а след това няма да мога да си платя сметките, а след това ще загубя къщата". 7.Персонализация Човек, който е потънал в персонализацията, автоматично поема отговорност и се обвинява за отрицателни събития, които не са под негов контрол. За съжаление това води до изключително силно усещане за вина и неадекватност.Пример: Чувстваме се виновни, че домашният любимец се е наранил, докато не сме били у дома. Мисли от типа „ако се бях прибрал навреме“ или „трябваше да съм си вкъщи“, макар че това е напълно нереалистично, защото сме били на работа описват персонализацията. 8.Мисълта „трябва“ Хората, които мислят в "трябва", "редно е" или "възмездие" имат железен поглед върху това как те и другите трябва и не трябва да се държат, мислят, чувстват… съществуват. Тези твърди възгледи или правила могат да предизвикат гняв, чувство на неудовлетвореност, раздразнение, разочарование и вина, ако не бъдат спазени, а няма да бъдат спазени, защото са само вътре в главата на човека. Пример: Не ни харесва да играем тенис, но вземеме уроци, защото трябва — нали е полезно за здравето. Опитваме се, но правим много грешки. Треньорът трябва да е по-строг с нас, за да намалим грешките. Трябва да му се харесаме, затова продължаване усилията си. 9.Емоционално разсъждение Емоционалното разсъждение се появява, когато приемем, че чувствата отразяват факти, независимо от доказателствата. Идеята тук е "чувствам го, затова е вярно". Такова мислене може да доведе до само изпълняващи се пророчества, при които нашите мисли могат да се окажат причина за самото поведение, което прогнозираме, само защото сме променили действията си в съответствие с неприятната мисъл. Например: Ако мислим – "чувствам се грозна и глупава, защото съм грозна и глупава", може да престанем да си купуваме нови дрехи и да занемарим учебните дейности, въпреки, че сме привлекателни и умни според околните. 10.Етикетиране Етикетирането е екстремна форма на "всичко или нищо" мислене и свръх генерализация. Вместо да описва определено поведение, човек лепи на себе си или на други хора отрицателен и силно емоционален етикет, който не оставя място за промяна. Пример: Правим грешка по формуляр, който сме попълнили и той ни е изпратен обратно. Така че решаваме "такъв съм загубеняк" или "толкова съм глупав", вместо да помислим "направих грешка, след напрегнат ден". КАК КОГНИТИВНО ПОВЕДЕНЧЕСКАТА ТЕРАПИЯ ПОМАГА ЗА ДА СЕ ПРЕОБРАЗУВАТ КОГНИЦИИТЕ? При Когнитивно поведенческата терапия главната хипотеза е, че проблемите се коренят в начина на мислене или начина на интерпретиране на действителността на самия човек. Начина, по който мислим (нашите когниции) определят начина, по който се чувстваме (нашите емоции). Мисълта предшества емоцията. И тъй като главният проблем на страдащия са неговите емоции (и мисли), променяйки мислите, ние променяме емоциите, които следват от тях. Връзката при повечето хора е неосъзната и КПТ учи човека да вижда и разбира ирационалните си мисли и вярвания, да ги променя и така да прекъсва негативните емоции, които те пораждат. Човек се учи да се адаптира към средата, в която живее, да промени подхода си към житейските трудности, да стане по-гъвкав в разбиранията си и по този начин слага край на всекидневните терзания, предъвкване на проблемите отново и отново в главата си (rumination) и постигне по-високо самочувствие. Когнитивно поведенческата тераия променя мислите, от там се променят чувствата, а от там поведението на човека. Терапията има за цел да подложи под съмнение вътрешните убеждения на човек, които го карат да се чувства тревожен, депресиран, да има ниска самооценка и самочувствие, да изпитва вина, срам, чувство на неадекватност, да спре да се сравнява с другите по уронващ личния авторитет начин и др. Когнитивно поведенческата терапия е насочена почти изцяло върху “тук и сега”. Мислите, които се появяват в конкретен момент от ежедневието на човека при конкретна дейност, които водят до конкретна емоция и конкретно поведение. Източници: psiholozi.com psychology.framar.bg strahbg.com Макар и съвременната психология като наука да датира от 18-19 век, все още има хора, които не знаят точно с какво се занимава тя. Странно е да изследваш нещо, което не може да се види, пипне, измери, изчисли или да подлежи на универсална формула. А науката за душата, колкото дълбинна, в миналото мистична, плаши именно тази част - рационалистите, които нямат обяснение, как цяла наука може да има отговор за нашето мислене, емоции и поведение.   Психолозите са обучени и тренирани специалисти, които работят с хора, изпаднали в житейски затруднения. Такива житейски затруднения могат да бъдат както проблеми в общуването и взаимоотношенията - партньорски, семейни, социални, така и затруднения, засягащи вътрешно-личностовото развитие - тревожност, страх, негативни преживявания, депресия и т.н. Психолозите няма да ви предложат готово решение,а с помощта на различни терапевтични подходходящи техники ще ви помогнат да преодолеете психичните бариери и ще ви подготвят сами да взимате оптимални решения и да се справяте с трудностите. Когато усещаме, че вътрешния ни ресурс е намалял или моментно изчерпан, когато разговорът с близък не помага или когато имаме чувството, че крещим в претъпкана стая и никой не ни чува, с една дума чувстваме се самотни, неразбрани и в безизходица, здравословно е да обмислим варианта, в който да се свържем с психолог.
На първо място дефинирайте от какъв тип консултиране се нуждаете - индивидуално, семейно (брачно) консултиране, детско - юношеско консултиране или консултиране в терапевтична група. Също по какъв начин очаквате това да се случи - лична среща, он лайн или по телефона. Повечето специалисти практикуват и трите начина, но със сигурност поне една първа лична среща е необходима на специалиста да направи оценка, запознавайки се с клиента и да определени в какъв ред ще протичат терапевтичните сесии. КАК ДА ИЗБЕРЕМ СЕРТИФИЦИРАН СПЕЦИАЛИСТ? 1. Интернет. Много хора, нуждаещи се от психологична помощ, предпочитат да я потърсят анонимно, тъй като обикновено тази нужда е свързана с представата за нещо срамно, неестествено или че човекът, потърсил помощ полудява, ще го вземат в лудница и пр. Това идва основно от неразграничаването на различните понятия - психолог, психиатър, психотерапевт, клиничен психолог и т.н. Както вече споменах, в началото на тази статия, психологът консултира хора в психична норма, но имат нужда от кураж и подкрепа, за да преодолеят затруднението. Докато психиатърът, освен, че може да консултира психично здрави хора, той преди всичко е лице с медицинско образование, способен да изписва медикаменти и работи със случаи от клиничната практика. Търсенето на специалист в тази област по интернет, крие своите опасности. Съберете възможно най много информация за личността на консултанта - какво е образованието му, от колко време практикува, какви сертификати, научни трудове, участия в научни конференции, обучения, специализации и др. има. Съществуват различни психотерапевтични школи (Когнитивно - поведенческа, Психоаналитична, Психодрама и др.) и всеки консултант е избрал своята, според личните си особености и предпочитания какви техники да използва в практиката си. Някои терапевти работят с инструменти от различни школи, но важно е накрая психологът да си е свършил добре работата и да осъществи успешен терапевтичен процес. Важно е да се информирате за образованието на консултанта, защото ако се окаже, че той е изкарал някакъв курс има определен, сертификат да консултира, а няма нужните знания, способности и тренинг, много е въможно да нанесе повече щети на клиента от първоначалните проблеми, които са го отвели до кабинета. Психотерапевтичната практика се изгражда с години обучение, тренинг и много часове консултиране и супервизия. 2. Попитайте приятел, близък, който вече е ползвал подобни услуги. Ако използвате информация от приятел със сходен опит и е доволен, може поне да си спестите чувството, че отивате при недоказан, напълно непознат. Но тук е важно да кажа, че това, че вашият приятел е доволен от определен консултант, това не означава на 100 %, че същият този консултант ще помогне и на вас. Консултирането е специфичен процес и не между всеки клиент и консултант се осъществява успешен терапевтичен контакт. Това, което вашият приятел е харесал в терапевта, не означава, че това ще допадне на вас. Най - малкото защото вие и вашия приятел сте различни. 3. Усещане. Ако използвате интернет да изберете своя консултант посетете сайта му, блога му, инстаграм т.н. Обикновено всеки професионалист има такъв и кратка информация за себе си със снимка. Запитайте се какво усещате, когато посещавате интернет страницата - когато четете материалите, публикувани от него, снимката, излъчването - какви са ви усещанията като цяло - вдъхва ли ви доверие, допада ли ви изказа, успокоявате ли се, събирайки информация или по - скоро се напрягате, разсейвате, отблъсквате? С това кратко себетестиране ще успеете да регистрирате собствените си чувства към консултанта и това по - лесно ще ви навигира в избора ви. По какъвто и начин да търсите психологична помощ, важното е тя да е адекватна и да постигне своята крайна цел - клиента да постигне търсено облекчение или подобрение в дадена сфера от своя живот. Но бъдете сигурни, че и за консултанта процеса е не малко по - предизвикателен, нещо повече - той е в малко по - неизгодна позиция от вас, тъй като не знае кой ще посети кабинета му, т.е. той не знае нищо предварително за вас. Бъдете спокойни и следвайте консултанта. Ако усещате търсеното облекчение още на първата сесия, със сигурност консултанта е успял да изгради емпатична връзка по между ви. Ако тази статия ви е харесала може да я харесате или да оставите коментар под нея |
