пОМОЩ, ПОМОГНИ МИ (СИ!)

        Напоследък ставам свидетел на ситуации, в които хората избират да слушат и следват нуждите на другите пред своите собствени. Смятат, че по този начин им  помагат - от дребните до големите услуги или се впускат в едно безкрайно „правене на добро” или служене. Да са вечно в услуга на някого друг – на колегата от работата, на партньора в живота, на децата, на родителите, на приятелите, на съседа. Това освен, че ги обвързва с постоянното търсене на признание и оценка (и ако те не се получат, се чувстват предадени, неоценени), се превръща в единствен мисловен модел на поведение в една такава ситуация.  
​
Чужда Нужда------> Отговор ;                     Собствена нужда ----> Не отговор от АЗ;
АЗ-----> Нужда отвън---->Не отговор от другите----->Търсене на Отговор от АЗ;

Поставяйки нуждите на другите пред своите собствени, може понякога да е нездравословен избор за нас самите. Дори и тривиалния пример с пътуването в самолета и извънредната ситуация с кислородните маски, в която по правило трябва да си я поставим първо на нас, а после на седящия до нас, говори красноречиво, че това ни прави неспособни да се погрижим за другите, ако  не се погрижим първо за себе си.  Естествено е да откликваме на  физическите и емоционални нужди на детето, когато поиска чаша вода или да се съгласим да поиграем с него. Но трябва да отделяме време и за нас самите, да се „презаредим” и да блестим отново за другите, но   най – вече за нас. Защото, ако ние не блестим, а гаснем, то няма види светлинката в очите ни. Още по – лошо – така му даваме послание, че другите хора са по – важни  и то трябва да е в услуга на другите, без да се обича и да  полага грижи за себе си. Дори да му го кажем като възрастен, то няма да го чекира като възможност за опасност, защото докато е било дете му е впечатана друга представа за нормалност – вечно тревожната и забъзрана майка, която запълва графика си от сутрин до вечер. В края на деня се чувства като прахосмукачка робот - има предварително начертан път, по който трябва да мине и да свърши работата на всички и единствения й ресурс за презареждане е сънят, защото на другия ден пак трябва да е Супер Мама, Уондър Гърл, Анджелина Джоли. И на следващия ден е същото. Условно в края на седмицата или в един момент от живота си дава сметка, че  къщата блести от чистота, децата са пораснали, съпругът й най – вероятно е отегчен от нея (какви чувства можеш да изпиташ към прахосмукачката робот?! „ Много – добра покупка, ама е време за смяна, защото се бъгна”). И в този прекрасен ден тя разбира, че най – хубавите й години са минали. И е късно да върне времето да си купи онази червена впита рокля, да се научи да свири на пиано или да се запише за трети път в университета. Проблемът на тези хора обикновено се изразява в това, че не могат да делегират правилно отговорности и по асертивен начин да отстояват своите граници. Но за да ги заявят, те първо трябва да имат осъзнати собствени нужди.
       Тези хора не са научени да се грижат за себе си, защото не съзнават своите потребности. Потребност е да се чувстват добре, когато изглеждат добре. Потребност е да си починеш, когато си уморен, да пиеш вода, когато си жаден, да прочетеш книга или да се запишеш на курс, ако потребността ти е да учиш, или да отидеш на спорт, ако имаш потребност/нужда да разтовариш. Ако пренебрегнем своите потребности, защото трябва да удовлетворим потребностите на другите, и ако графика ни е един празен буркан, който пълним с неща по приоритети, а го запълваме само с „нещата” на другите, то нашите неща / потребности / ще останат отвън.  По идентичен начин няма да скочим, да се спасим, ако нещо застрашава психичното ни здраве, защото ще е в графата "нормалност". Липсата на инстикт за самосъхранение ни държи в този мисловен капан.
    Обикновено тези хора не правят разлика между загриженост и отдаденост. До толкова са изтласкали своите лични чувства и мотиви, че се водят само по нещата, които се очаква да се изпълнят от тях. Да се върнем на онзи момент, когато „ Тя разбра, че минаха най – хубавите й години“. Често това е денят на страшния съд, когато осъзнават, че те са се погрижили за всички, но никой не се е погрижил за тях. Гневната реакция към другите, на които сме помагали е предвидима, което автоматично ги поставя в позицията на обвиняващата жертва, която на никой лошо не е направила. Но най – лошо е направила на себе си, сама поставяйки се в тази ситуация.
 
 
Никой, Приятелю не е длъжен да се грижи за теб. Защото тази най – първа, най– важна отговорност, от както майка ти те е откърмила и направила човек се пада на теб. Всяко действие против това е действие от НЕ обич към себе си.


 
              В Схема терапията  един от житейските капани, които нейния автор Джефри Янг описва   е капанът „Неумолими стандарти”. Когато човек попадне в него, си поставя цели, които са твърде много високи, трудно постижими, понякога почти невъзможни, изискващи цялостна отдаденост и ежедневни усилия за постигането им. Той впримчва себе си и близките си в гонене на тези стандарти и вероятността да е успешен във всичко, което прави е голяма. Но цената, която плаща за това е, че не е удовлетворен от постиженията си по нито един от стандартите си, които сам си е поставил. Което го кара да си поставя още по – големи изисквания към себе си и другите и да се опитва непрекъснато да ги надскочи. В гонене на „щастието”, загубва или не намира смисъл в нищо, от това което прави и преживява чувство на провал. Как толкова видимо успешен и реализиран човек може да се нарече провален? Отговорът е прост . Той никога няма да отговори на своите собствени стандарти. Много от тях „прегарят” (бърнаут), в стремежите си.  Състоянието на мир, което се надяват да намерят в края на своите стремежи, никога не идва. Дори и да дойде, ще намерят нещо друго , друг неумолим стандарт, който да удовлетворяват. Поради тези неумолими стандарти рядко се чувстват доволни. Продължителното преследване на тези стандарти разрушава шансовете им за положителни преживявания като любов, омиротворение, щастие, отпускане.Вместо това чувстват раздразнение, разочарование и напрежение.
И двата модела на поведение изключително много си приличат– при първия отдадения субект в служене на чуждите нужди и във втория пример амбициозния, надскачащ свръхчовешките възможности човек. Разликата е, че при единия случай се действа от жертвено пасивната позиция, а при другия от агресивната. И в двата случая са наложени неумолими  стандарти, на които жертвата се опитва да отговори навън и търси одобрение, а  амбициозният субект  търси отвътре ( от себе си) и двамата не са  способни да го получат.
Ето няколко стъпки за промяна на този житейски капан, изброени в книгата на Джанет Клоско и Джефри Янг „Преоткрий живота си“.

1. Направете списък на областите, в които вашите стандарти са небалансирани или неумолими.
2. Направете списък на предимствата от спазването на тези стандарти ежедневно.

(например „Печеля много пари,печеля много признаниед, къщата ми изглежда идеална“)
   3. Направете списък на недостатъците, свързани с полагането на големи усилия в тези области.
    4.   Опитайте се да си представите как би изглеждал животът ви без този натиск.
   5.  Разберете произхода на своя житейски капан. (Имате ли родител, който ви  е давал условна любов? Бяха ли вашите родители модели на неумолими стандарти? Тук трябва да споменем, че този житейски капан може да е свързан с други житейски капани например „Дефектност“, „ Социално изключване“ или „Емоционална депривация“ и обмислям в скоро време да направя отделна статия за житейските капани, за да имате пълната картинка на нещата.
   6.Помислете  какви биха били ефектите, ако понижите стандартите си около 25%. Първо е необходимо да бъде атакувано мисленето „Всичко или нищо“ , което върви с капана „Неумолими стандарти“. Хората, подвластни на този капан, че нещо е или съвършено или пълен провал.
     7. Опитайте се да определите колко време отделяте за поддържането на стандартите.
    8. Опитайте се да определите кои са разумните стандарти , като постигнете консенсус или потърсите обективно мнение от хора, които изглеждат по – балансирани.
  9. Постепенно се опитвайте да промените графика или поведението си, за да удовлетворите по – дълбоките си потребности.

                        ДРУГАТА СТРАНА НА ПОМАГАНЕТО

Разговаряйки с повечето жени и майки, с които комуникирам, чувам много често : „Там съм, защото трябва да съм”.  Аз ги питам: „Защо трябва? Кой ти го каза? ” . Обикновено не ми отговарят на този въпрос, ами се замислят.   Или „Ако не го направя аз, няма кой друг да го направи.”


Поискана ли е нашата помощ, че я даваме? 
„Няма кой, или няма друг като мен, който толкова добре да го направи?! „
​
        Тези родители контролират под лозунга на помагането. Освен, че изземат функциите на детето, разбира се най – добронамерено, с това действие му показват, че не е способно само да се справи и да не вярва в собствените си възможности. И тук аспекта е в по – голяма степен емоционален. Ако искаме да отгледаме отговорно, способно, вярващо в себе си дете, следва да пуснем страха и контрола, разбира се дозирано, и да му дадем възможността да греши, да се поправи, защото ако всеки път падаме и ставаме вместо него, ще му отнемем способността да върви и да се справя с трудностите. В началото ще е трудно, но всеки път ще е по – лесно, докато в един момент не видим прекрасния резултат от това.  Давам пример с родителството, защото е най – лесен и най-често повтарящ се. Но този модел на поведение има проявление и в партньорството ни и в другите взаимоотношения с околните.  Инструментът е същият. Под всеки контрол има страх. Пуснем ли контрола, махаме похлупака върху цветето и започваме да го поливаме и да се грижим за него с любов и здравословни граници. Цветето може да е дете, любим човек, приятел.
 

​