„Когато ученик бях аз будувах до среднощен час край масата сред тъмнината и сядаше до мен смълчан облечен в черно малчуган, с когото бяхме като братя. От моя огън беше сгрят облечен в черно непознат, с когото бяхме като братя. Припомних си, че всеки ден той беше винаги край мен с непроницаема осанка. И, ангел или сатана, върви сред пълна тишина след мен като смирена сянка.“ Мюсе, „Декемврийска нощ" Обикновено човек живее трудно; терзаят го копнежи, тревоги, изтласквания, депресии - това е неговото опако, което би следвало да се обърне налице. Защото тревожността, депресията и останалите черни енергии не представляват човешкото същество. То не е създадено за това. Какво е тогава? Къде се е скрило? Къде ни очаква? И как и защо се крие? Ами ако нашата най-дълбоко заровена част, най-забравената, понякога най-срамната е всъщност светлината, и свободата ни? Защо да се покоряваме на системи от критерии, наложени от други, самите те изтормозени от други, също чужди критерии, и тъй нататък чак до началото на света? Черни сенки? Сянка: напомня ни за тъмнина, за черна нощ, за потенциалното, невидимото, прикритото, за страх, заплаха. Сянката на личността? Ето какви асоциации направи един мъж около този израз: - Срам. Тъмната ни страна, онази, която не желаем да познаваме. Сянка? Какво ли не мъкнем след себе си! Забравен в сянката багаж. Товарим се с излишен багаж. Сянка... гъсталак, да се опознаеш из основи... Ясно е, нали? Сянката се свързва със „срама от себе си". Следователно тя съдържа изтласкани неща, комплекси, непризнати потребности, частици от нас - забравени, тъй като са „недостойни". Вярно ли е това? Да вземем един мъж, който плаче, докато слуша дадена мелодия. Нормалният мъж ще го погледне и ще свие рамене. Детска сантименталност? Кой знае. Защо плаче? Съжалява ли за нещо? Някакъв копнеж ли изпитва? Несъмнено. Но копнеж по какво? А ако този човек се чувства „свързан" чрез мелодията с нещо различно, не със своя обръгнал от живота Аз? Не е ли тогава той хиляди пъти „по-нормален" от другия, който свива рамене, докато го гледа, и който дори „това" е загубил по пътя? Да се опитаме да разгледаме този въпрос по-обстойно. Заслужава си. Стереотипният човек и хипито - Какво мислите за хипитата? -Какъв ужас! - И все пак? - Мръсни са. - Но какво мислите за истинското хипи, което е съвършено чисто? - В нищо не вярва, на нищо не се подчинява. - Откъде знаете? Познавате ли хипита? -Не... но... те не са организирани, всички са еднакви, всичко делят, не притежават собствена индивидуалност, не заслужават да живеят на този свят, нямат идеал, нито ясна цел. Нищожества. Бих могъл да попитам този човек: „А вие, КОЙ сте вие?" Щеше да ми отвърне: „Аз съм..." - и да ми назове професията си. Щеше да се отъждестви с професията си. А самият той? Ако формулирах въпроса другояче: „КАКВО сте вие?" - сигурно нямаше да може да ми отговори. А съм готов да се обзаложа, че хипито е всъщност неговата Сянка. Как така ли? Някои примери: „Не мога да понасям този човек; той представлява това, което бих искал да бъда и което не съм успял да стана...“ Ето една фраза, която би могла да бъде произнесена от деветдесет процента от хората. Но те дори не подозират, че им се върти в главата. А тя предлага отличен способ за откриването, на нашата Сянка. Елементарен наистина, но нали трябва да се започне отнякъде? И понеже говорехме за хипита, да разгледаме един сън на четирийсетгодишен мъж, който ще ни помогне да приложим споменатия способ: - Вървях по шикозна улица от типа на Шанз Елизе. Някакъв млад скитник пееше близо до мен; провокираше ме. Поисках да го изгоня, той запя по-силно. После тръгна след мен; следваше ме като сянка... Като сянка? И още как. Ето един стих от Аполинер, за който неминуемо се сещаме: Една мъглива вечер в Лондон случайно срещнах хулиган, приличащ ми на любовта ми, но сведох аз очи от срам пред взора му безцеремонен. Кой беше сънуващият? Сух, спретнат (прекалено) мъж, облечен по последна мода, тясно специализиран висшист.. Да не би в такъв случай кресливият и предизвикателен млад скитник да е част от него? Истината е, че той е неговата основна част! Видимата страна на личността му бе само привидност. Той живееше с опакото от себе си. Младият скитник представляваше неговата свободна, радостна, безгрижна същност. Тя не можеше да бъде прогонена, тъй като бе у него от детството му, само че изтласкана в името на социални принципи, внушени от възпитанието. Значи свободният „скитник" беше Сянката на нашия човек. Или no-скоро „скитническият" му аспект бе грижливо държан в сянка, защото рискуваше всичко да постави под въпрос... Показателната враждебност Да се върнем сега на средствата за разкриване на Сянката. Сънуващият мразеше скитниците и останалите „отрепки". Но в същото време и без да го осъзнава, би дал живота си, за да е един от тях и така да преоткрие основното съдържание на детството си. Той ненавиждаше и всеки авантюрист, всеки плейбой, всеки по-освободен човек. Изброи ми сума ти киноактьори, които не можеше да търпи - актьорите, играли Джеймс Бонд, бяха първи в списъка! Сега вече знаем, че този мъж бе обсебен от свободната част на личността си, която държеше в сянка и проецираше върху „авантюристи" и други „скитници в живота". Всъщност мразеше себе си, задето бе позволил да го затворят в система, от която нямаше излизане. Но се яви сънят... Така че крайно интересно е да видим какво не харесваме у другите, какво мразим, към какво изпитваме враждебност; да си спомним за хората, които ни дразнят, за които казваме „бих му извил врата" или „не мога да го гледам". Не е зле и да си дадем сметка какви критики не понасяме, когато идват от хора, за които твърдим: „Той не струва повече от мен; той ли ще ми каже?" Защото много е възможно, ако действаме така, да се докоснем до част от Сянката си... И така да я превърнем в полусянка. Това ще е първата голяма крачка... От полусянката към светлината Вече е ясно, че откриването на част от Сянката може да бъде много благотворно. И наистина, то разбулва непознати (или отречени) наши аспекти. Така си „възвръщаме" цели отрязъци от личността ни, които са работили само за себе си в тъмнината на несъзнаваното; части от личността ни, служили само на „опакото", поддържали изтласканото, подхранвали враждебността към самите нас и към ония, върху които смея проецирали, без те да имат нещо общо с нея и без да притежават приписваните им от нас недостатъци. Освен това, когато Сянката се издига на повърхността, забелязваме, че в девет случая от десет не е имало за какво да се вдига толкова шум. И че онова, което сме държали в сянка още от детството си, е не по-голямо от главичка на карфица. Пример: - Един прекалено кротък човек си дава сметка, че Сянката му съдържа агресивност. Иначе казано, че самият той е агресивен. У него обаче се е създала представа за агресивността (нормалната и неопасна агресивност на избухливия човек например) като за първостепенен недостатък, дори като за престъпен недъг. Затова държи тази важна своя част в сянка, където тя бездейства, консумирайки енергия. Очевидно е, че всеки път, когато почувства гняв, той внимава да не го покаже; перфекционизмът му изисква да запази спокойствие. Само че той е по природа „кибритлия". Налага се следователно да „проецира" Сянката си вън от себе си... и да възненавиди избухливите и агресивните, като гледа да не осъзнае, че омразата му е насочена към самия него... И все пак въпросната „агресивност", описана му като недъг, присъства в живота му -той притежава холеричен темперамент със свойствената му доброкачествена войнственост. Струвало ли си е тогава да прави от мухата слон в продължение на години? А и не е ли за предпочитане да преоткрием истинската си личност, дори да е лоша, да разкъсаме „блокадата" и да се освободим от предизвиканата от нея тревожност? И ако личността ни е лоша (съществува ли изобщо такова нещо?), не можем ли да поработим над нея? Защото в този случаи бихме въздействали върху истинско поведение, вместо да живеем по измислени правила. Към светлината на Сянката Съществува един безспорен факт: детето винаги е възпитавано от друг, не от себе си. Не по-малко очевидно е, че възпитателите не са детето. Следователно колкото и да е добро, възпитанието никога не съответства на същността на детето. Възпитанието е дело на възрастните. В девет случая от десет те са загубили контакта с Главното, което характеризира детството. Зрелите хора са силно „диференцирани" - професионално, социално, морално. Те са онова, което наричаме „индивидуалности", докато детето е недиференцирано й в основата му лежи усещането за „принадлежност". Детето „включено" към универсалното. То се свързва с всичко заобикалящо го с лекотата, с която диша. Всяко човешко същество има прекрасно бъдеще зад себе си. Това не е парадокс. Възпитанието се състои в тласкането на детето към все по-голяма диференцираност. Бихме могли да му кажем: - Ти си универсално. Ти си „подобно" на всички останали. Изградено си от същите атоми като цялата вселена. Дълбокото ти естество е тъждествено с естеството на другите. Основното ти същество съвпада със съществото на съседа. В социално организирания живот разграниченията между хората са необходими. Но те са произволни; те са добавени към основното същество, за да се използват като инструмент в живота в общност. Само че чукът не е дърводелецът; а и дърводелецът е само необходимо профилиране на онова, което е човекът в своята същност. Вместо това му казваме: - Ти коренно се различаваш от съседа. Ти си единствено по рода си. Ти си незаменимо. Ти си много важно. Необходимо е следователно да развиваш своята различност, докато тя се превърне в най-голямото ти качество. Логично е при това положение да станеш най-хубавият, най- великият, най-специализираният, най-интелигентният човешки индивид, На всяка цена трябва да бъдеш по-друг от Другия. Като правим това, ние автоматично „отделяме" детето от хората и от света, в който живее. Разграничавайки го по този начин, извършваме убийство - убиваме универсалната му и участваща същност. Изрязваме от тестото му мъничко парченце и казваме за него, че струва колкото цялата вселена. В подобно състезание по разграничаване Другият автоматично се превръща във враг. Така се стига до чиста проба параноя, а Вавилонската кула "влиза във всеки дом". С други думи, възпитанието цели разграничаване и отделяне във вселена, където всичко е винаги свързано. Тоест отделянето е всъщност грижливо поддържана илюзия. Тъкмо то води до непрекъснат конфликт между основното същество и отделеното същество, което се чувства длъжно „да заслужи" одобрението на отделените възрастни. В един момент детето се включва в играта на разграничаване, за да не бъде наказано или изоставено. Тогава Основната му същност слиза в Сянката, където изпада в летаргия и чака - често цял живот. Тази основна същност, този потенциал е бил неговото бъдеще, бъдещето на съществото му. В Сянката бъдещето остава зад него. Оттук нататък то се развива върху построеното от други, които отдавна са изтикали в Сянката своята същност. Започва да живее - или да се опитва да живее - според установени от други критерии. Съществува като малка отделна клетка, враждебна към останалите отделни клетки. След като изтласка основната си същност в Сянката, детето заживява със своя отделен, самотен Аз, обект единствено на любов отделена, каталогизирана, позволена, задължителна, законна. И ето че то вече не е тъй обширно, смалило се е. Тогава го вкарват в тясното черво на социалните условности. Натикват го, натъпкват го вътре. Истинският му Аз вече е останал зад него, в Сянката. Заменил го е друг Аз -социален, морален, буржоазен, работнически, богат, беден, заслужил, незаслужаващ, възнаграден, наказан; и със стесняването на червото - все по-отделен от всичко. Но най-лошото е, че когато един ден порасне и излезе от червото, няма да може да възстанови първичната си същност, зарязана там, в Сянката, далеч назад. Младият човек ще е приел формата на червото. Ще се е превърнал в яростен враг на милиони други като него. Това е то, убийството на детството. Някои все пак успяват да се поразкършат, след като излязат от червото - те имат душа на поети. Но понеже са преоткрили част от своята универсалност, достъпът до разделените територии им е отказан. Ето така именно някъде в детството се крие и очаква своя час ярката светлина на зрелия човек. Но той не знае това. Той живее с опакото си. Превърнал се е в привидност. Макар и да усеща дълбоко в себе си глухия зов на Сянката, на своята същност. Това е далечен, неясен зов. Нещо скърца и простенва през неразбираеми депресии, болести, страхове, копнежи, тъги. Много хора тогава ускоряват крачка в състезанието по разграничаване, защото не понасят глухия зов. Ужасно ги е страх да не се провалят пред онова основно същество, което са била. Или пък човекът е затънал до гуша в търканията между своя отделен и видим Аз и летаргичната си същност. Тогава се появяват депресиите и склонността към самоубийство, чиято цел не е смъртта, а преоткриването на някогашното участващо и универсално същество. Но как да се върнем към прекрасното бъдеще, което сме загърбили? С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова, което сме били? Това е може би най-тежката, най-невъзможната задача. Помислете само! За да я изпълним, би трябвало да забравим всичка, което сме научили, всичко без изключение. Да изтрием от вътрешната си памет всички условности, всичко априорно, всички вярвания, идеали, религиозни идеи. Да ги заличим без остатък, като си кажем, че дори в тях да е имало нещо вярно, то става фалшиво, когато се обляга на външни нам критерии. После трябва да се върнем към Сянката си, да я осветим; и чак тогава да възприемем онова, което ни приляга, и да отхвърлим останалото. А иначе да играем играта, щом е необходимо, но без да се вживяваме. Така отделянето и разграничаването ще се превърнат в средства за приспособяване и нищо повече. Как да си възстановим първичното усещане, че сме част от вселената? Мъжът не може да направи нищо, преди Анимата.му да пререже връвта, свързваща го с майката, и да се издигне на повърхността в цялата си някогашна мощ. Жената също е безсилна, преди душата й да се изтръгне от майчината хватка. Сънищата имат основно значение; те измерват изминатия път. Необходимо е обаче преди всичко да проумеем, че сме само привидност в сравнение с истинската ни същност. Да разберем, че лишим ли се от Сянката си, погребваме себе си. Да осъзнаем в какви коловози са ни вкарали, както и какви видове, нормален и анормален Свръх-Аз са създали у нас. Да си дадем сметка за съществуването на Сянката, в която се намираме. И всичко това да ни заслепи,със своята очевидност. Тогава могат да ни се явят големи съновидения, защото в мозъка се създават нови „вериги". Щепсели се включват в неизползвани контакти. Възприемаме ново поведение, преставаме да се държим като роботи, а старите навици падат от психичното ни дърво като изсъхнали плодове. Големите сънища ни насочват към основното - поезията, музиката, астрономията, физиката и свързаната с тях метафизика. Присънват ни се Мандали, числа, геометрични фигури, осветени лабиринти, космос, звезди, слънца, богове, стари мъдреци, преходи, безкрайни хоризонти; усе- щаме безпределна свобода, чуваме небесни песнопения... Из „ТЪЛКУВАНЕ НА СЪНИЩАТА“ - ПИЕР ДАКО
0 Comments
|
AuthorKristina Pantova Archives
July 2021
Categories
|